Държавите от Западна Европа планират да прехвърлят мигранти в лагери на Западните Балкани. Там обаче проектът не се посреща с ентусиазъм.
В началото на декември 2025 година британски медии като “Таймс” съобщиха, че Обединеното кралство обмисля да изпрати отхвърлените кандидати за убежище в “центрове за връщане” в Северна Македония. Там пък съобщенията за тези т.нар. “центрове за връщане” предизвикаха бурни политически реакции и обществена съпротива. Темата за миграцията внезапно се превърна в център на вътрешнополитическия дебат.
Още през май 2025 година, когато на правителствено ниво беше подписано споразумението за стратегическо партньорство между Обединеното кралство и Северна Македония, вървяха слухове, че договореностите по въпросите на миграцията могат да бъдат част от него.
Критиците наричат това “екстернализация” на миграционната политика: контролът и настаняването на мигрантите все повече се прехвърлят в държави, които са извън правната система на ЕС. Така през 2022 година Великобритания договори прехвърлянето на търсещи убежище в Руанда – проект, който бе окончателно прекратен след решение на Върховния съд на Великобритания и смяната на правителството.
Централно място в този контекст заема асиметричната ситуация между държавите от ЕС и страните от Западните Балкани. Докато европейските държави все повече насочват миграционната си политика към контрол и изолация, страните от Западните Балкани са под натиска да се утвърдят като надеждни партньори на Западна Европа – често с очаквания за политическо сближаване, сътрудничество в областта на сигурността или икономически ползи.
Политологът Флориан Бибер от Центъра за изследвания на Югоизточна Европа към университета в Грац подчертава, че включването на държавите от Западните Балкани не е случайно: тяхното положение извън правната рамка на ЕС прави политически по-лесно прехвърлянето на мигранти там. Въпреки че като кандидатки за членство в ЕС тези държави хармонизират правната си система с тази на ЕС, формално те остават извън системата за предоставяне на убежище на ЕС.
В обществата на Западните Балкани миграцията е изключително чувствителна тема от години. Страхът, че ще се превърнат в “приемния лагер на Европа” е широко разпространен в региона – не на последно място след затварянето на границите по Балканския маршрут, по който бежанци – предимно от Сирия, пристигнаха в Западна Европа през 2015 година. Бибер посочва, че това притеснение се подхранва не само от ксенофобия, но и от чувство на политическа инструментализация и загуба на контрол.
Дискусията се изостря поради пропуски в политическата комуникация. Вместо да информират навреме и прозрачно, правителствата, като например в Северна Македония, често предоставят само откъслечна информация за евентуални споразумения. Бибер вижда в това съзнателна стратегия: отворената комуникация може да навреди политически, особено когато тези правителства разчитат на консервативен или националистически електорат. Спестяването на информация обаче създава вакуум, който бързо се запълва със спекулации, слухове и дезинформация.
